Нещо, на което не му е тук мястото

 "Успех!" ми каза днес една майка в парка, докато пушеше цигара под табелката за забрана за пушене на обществени места, която помолих да ми подпише писмото, което написах до кмета на нашата община във връзка с обезопасяването на тревните площи и ограждането на един строеж в застой.
 "Ехоооо!"  ми се щеше да извикам, аз няма да летя в космоса или да правя околосветско пътешествие, просто искам като данъкоплатец в тази община тя да си свърши работата.
 Безумно е да се вайкаме след всеки инцидент и чак тогава да търсим решение на проблема, не е ли по лесно да положим малко усилия,  да покажем гражданска позиция и да си извадим главата от пясъка. Май не.
 Честно казано чак се почуствах като някоя откачалка, докато ги молех да го подпишат.
 Като изключим може би десетината майки, които мислеха като  мен останалите ми казаха, че нямало смисъл и никой няма да ми обърне внимание в общината. Да, ама аз ще пробвам.
Искам детето ми да играе спокойно в парка, да съм спокойна и аз, когато след няколко години няма да съм до него и то ще играе там само след училище.
Стана ми много криво, че уж всички ние искаме да живеем като европейци, ама нещо май все не ни достига и никога  ние не сме си виновни просто чакаме..................... ей така да се случи като с магия, всичко да е прекрасно, чисто, спретнато.
Все изискваме от другите, а ние може да си правим каквото си искаме, от нас си нищо не изискваме и защо ние сме идеални.
Стана малко хаотично това, което исках да кажа, а то е просто - това, което ни заобикаля е част от нашия живот и ако вкъщи не чупите, не хвърляте боклуци из цялата къща, правите забележка на детето си да пази вещите си, не оставяте опасни предмети, които нараняват или просто се усмихвате правете го и на вън. Тогава няма да е нужно да стигаме този или онзи, защото ще сме като тях.
Усмивки!